Каквото и да напишем за славната кариера на Мария Гроздева, няма да е достатъчно. Двукратните олимпийски шампиони на България са едва шестима. И тя е една от тях. Затова казва, че Господ я обича. Именитата ни състезателка по спортна стрелба е сред номинираните в новата кампания на "Стандарт" - "Спортните чудеса на България". Потърсихме я да разкаже за миналото. Разговорът бе искрен. Оказа се, че зад истинския войн на стрелбището се крие една нежна душа.

- В пети клас ли сменяте пушката с пистолета?

- Да. Една година преди това тренирах с пушка. В шести клас влязох в спортното училище на ЦСКА и станах кандидат-майстор на спорта. Тогава понечих да се върна на пушка, но благодарение на бате Вальо (Валентин Андреев) това не стана. Каза ми: "Стани майстор на спорта и ходи, където искаш, ако щеш и на лък се запиши". Тогава тези титли бяха много ценни. Амбицирах се, в седми клас станах майстор на спорта. Така си останах с пистолета. И по-добре, защото конкуренцията на пушка тогава беше желязна - Весела Лечева, Нонка Матова.... Едва ли щях да пробия тази стена. Явно такъв ми е бил и късметът.

- Тези степени в спорта тогава са били голям стимул за състезателите. Могат ли сега подобни звания да амбицират талантите ни

- Мисля, че да. Едно време покривахме нормативите и с тях се хвалехме - КМС, МС

- Знам, че за да хванете оръжието, пръст имат баща ви и брат ви.

- По онова време татко беше преподавател в Симеоновската школа и заведе първо брат ми на стрелбището. На мен ми беше интересно. Ходех да му гледам тренировките. Предложиха ми и аз да стрелям. Спомням си, че пушката ми тежеше. Бях едва четвърти клас. Доста слаба и малка. Прехвърлянето ми на пистолет стана случайно. Докато стрелях на една тренировка, дойде Въло Андреев. Явно ме е преценил, че ставам повече за пистолет и ми предложи на момента. Каза "Искаш ли да стреляш с пистолет?". Помислих, че говори само за деня.

Оставих пушката, съблякох шубата

Слязох на 25-те метра. Почваше се тогава директно с патрони, не със сачми. Той извади един тефтер. Записа ми имената. Показа ми две какички. "Това са ми помощничките. Утре те искам на тренировка", каза. И аз понеже бях малка и мълчалива не посмях да кажа, че искам да се върна на пушка. Премълчах си и разбрах, че това е нещо завинаги.

- Как се печелят пет медала от олимпийски игри?

- Това си е голям късмет, защото спортът ми позволява да участвам на толкова олимпиади. Освен това съм успявала на големите форуми да се мобилизирам и някак да изключвам, че съм именно там. Спомням си, че месеци преди да дойде олимпиадата, се притеснявам. На самото състезание обаче ми е спокойно, особено когато съм в отлична форма. Успявам да се съсредоточа. С хъс съм за добро представяне. Не толкова за победа, колкото да не се изложа и да оправдая очакванията на хората. Иначе като всички спортисти съм се трудила. Лагери правеха и националните отбори, и спортните училища. И пари за спорт имаше. На спорта се обръщаше специално внимание. И шампионите бяха факт. Но ви казвам, че има голяма доза късмет.

- Безкрайно сте откровена, щом казвате, че е късмет. Но едва ли всичко по пътя ви е било само цветя и рози. Ще ни кажете ли кой бе най-трудният момент в кариерата ви?

- Факт е, че напрежението е зверско. Много често, когато съм на финал на голямо състезание, имам чувството, че краката ми се подгъват от притеснение. Това се отразява на здравето. Аз

претърпях преди 3 години операция, която според мен се отключва от стрес

Това, което ми се случи, беше сериозно. Слава Богу, че се размина! Всичко си оказва влияние. Никога не съм била на път да се откажа от спорта, макар че сега с годините ми пука повече. Но ще се справим. Като гледам стрелците в световен мащаб, не съм най-възрастната. Даже съм в златната среда. Факт е, че не сме физически натоварени. Всичко е опит и психология. Мисля, че мога още да стрелям и да успявам.

- Има ли нещо несподелено от вас за спечелването на всеки един от петте олимпийски медала?

- Спомням си отлично всеки миг от тези състезания. Най-далечна ми е 1992 г. в Барселона, когато грабнах първото си отличие. Там беше наистина като на майтап. Очаквах да направя резултат на малокалибреното, но се получи фал. Във втората дисциплина - пневматичния пистолет, където не очаквах нищо, взех, че гръмнах добре. Влязох във финал трета. Трета и останах. Бях изненадана. Така ми тръгна и на следващата олимпиада в Атланта. Пак бронзов медал на въздушното, макар че там резултатът беше много сериозен. Минах по едно време през първото място, но накрая с престрелка станах трета. След това, в Сидни на тази дисциплина - разочарование. Беше повече емоционално, защото ми казаха: "Внимавай как ще стреляш, президентът ще дойде да те гледа". Уж въобще не обръщам внимание на разни приказки, но се случи така, че през цялото време не можах да се осъзная какво правя, къде съм и за какво се боря. Състоянието ми беше едно такова... особено. Не можах да се събера. Спомням си - много деветки. Нямах осмици, нямах и десетки. Борих се да направя един осъзнат изстрел, но не успях. Явно бе от голямото напрежение. До следващата дисциплина имах пет дни да се съвзема. Реших да не се надявам на нищо. И бам! Станах олимпийска шампионка. Чудото бе в Атина, когато повторих тази титла.

Тогава наистина си казах "Господ ме обича"

Това се случва на малко хора. В България има пет човека и аз съм шестата.

- С Атина ли свързвате най-щастливия ви миг в кариерата?

- Знаете ли, че оттогава изобщо не съм ходила там, дори и на екскурзия. А освен това май разрушиха и стрелбището. За мен Сидни беше една много хубава олимпиада. Даже най-хубавата! Но ако разглеждаме нещата чисто спортно, е Атина. Там все пак взех два медала!

- Но сте почетен гражданин на Атина.

- Имам и папируска. Такива станаха всички олимпийски шампиони от Европа, но не знам да имам някакви права.

- Отваря ли врати името Мария Гроздева днес?

- Определено да. Възползвам се от това само за сериозни неща, свързани с нашия спорт. Нищо повече. Хората все още ме познават и са добре настроени към мен, което много помага.

- Със сигурност, ако можете да повторите живота си като спортист, бихте го изживели такъв, какъвто е отново...

- Как бе! Не съжалявам за нищо! Много е готино! Дори мисля догодина да изкарам една магистратура в Симеоновската академия.

- Мислила ли сте като дете да се занимавате с друг спорт?

- Аз тренирах много - плуване, фигурно пързаляне, спортна гимнастика, карате. По едно време стана така, че учех пиано 9 години. Ходех на солфеж, класически балет, кръжок по география, пеех в хора на училището. Разкъсвах се. Като влязох в спортното училище, ми остана само пианото и стрелбата. Кеф!

- Как празнувахте успехите си? Съумявахте ли да им се насладите максимално?

- Умея, много умея! (Смее се) Спомням си какво беше след Атина. Бяхме там много кратко. Престоят ни беше точно 9 дни от заминаването до прибирането. Всичко бе на тъгъдък. В деня, в който се върнах, от летището ни започнаха с интервютата. Обадих се на добри приятели и им заръчах да организират купона. Беше един ресторант срещу испанската гимназия, тогава се наричаше "Щастливеца".

Сега не знам дали съществува. Имаше огромна градина и всички деца на нашите познати можеха да тичат на воля. Скарата цвърчеше. Бях поканила поне 60 човека. Само приятели. Аз и Валери се включихме в празника чак към 22,30 ч, като свърши участието ни в "Шоуто на Слави". Всички бяха вече пили и яли, но купонът продължи до 2,00 ч през нощта и бе страшно весело. Но мога да ви издам, че аз иначе и без повод си празнувам.

- Има ли жест към вас в годините, който силно да ви е развълнувал?

- Никога няма да забравя едни много мили думи на журналиста Григор Христов в Пекин. Станах пета. Кой ти го зачита! Беше тегаво. Стана ми тъжно, защото след цялата суматоха преди старта последва - дупка. Няма кой дори да те попита какво стана. И тогава срещнах Григор Христов, който топло ме прегърна и каза "Благодаря ти, че те има". Ето тези думи силно ми подействаха.

- Защо вече нямаме олимпийски шампиони?

- Животът ни някога беше само лагери и състезания. Имаше голяма вътрешна конкуренция. Важно бе да се преборим, да получим екипче. Това бе стимул. Сега тренират по-малко деца, а и те нямат международна изява. Затова няма как да се отракат и да вървят напред.

- Ако някой иска да стане втората Мария Гроздева и има талант, какъв съвет бихте му дали?

- Антоанета Бонева върви добре. Аз страшно се радвам за нея. Тя много късно започна да стреля. Аз на 11 г., а тя на 21 години и за кратко време постига успехи. Тя е борбен човек. Има хъс в нея. Най-важното е, че с нея сме големи приятелки. Виждам, че тя уважава моите постижения. И тя искрено ми се радва. Понякога, когато съм отчаяна след несполучливо състезание, ми говори позитивно. Вдига ми духа. Тя е приятел преди всичко. Никога не бих завидяла на успехите й. Вървим заедно напред и много се подкрепяме.

- А децата гордеят ли се с успехите ви?

- Те може и да са забравили. Аз скоро какви успехи имам? Трябва да ги подсетя. (Смее се)

- А къде държите мeдалитe. Знам, че баща ви се грижи за тях. Той ли е най-големият ви фен?

- Една част са при него. Други са вкъщи, в някое чекмедже. Наскоро се разрових да намеря нещо за благотворителната инициатива на Енчо Керязов, в която участвам втора година. Той прави чудеса. Шоуто му е страхотно. Такива хора като него са ценни, защото подстрекават младото поколение. Та, исках да кажа, че като потършувах, открих какви ли не дипломи, плакети, отличия. Някои от тях дори не мога да си спомня откъде са.

- Имате ли ценна за вас вещ, с която не бихте се разделила?

- Освен олимпийските медали ценна ми е една световна купа, която спечелих бременна в шестия месец с Валерчо през 1999 г. Тя е огромна и кристална.

- А къде са оръжията ви, с които спечелихте златните олимпийски медали?

- Този от Сидни бе "Хемерли". Подарих го на много скъп семеен приятел - шефа на "Софарма" Оги Донев. Той ни е помагал много през годините. Съпругата му, която изкара разрешително за оръжие,

не стреля с него, а го гледа като трофей

Този от Атина май някой го ползва, но не се сещам в момента.

- Хубаво е да отиде в музейна експозиция. Това е реликва.

- За мен е по-важно някой ден да оставя петте олимпийски медала в Музея на спорта, защото ще ги видят много хора. Вкъщи ги гледат само гостите.

- Преди игрите в Атланта през 1996 г. Ванга била предсказала на състезателите ни по стрелба, че ще се върнат с медали и ви пратила при отец Стоян от църквата "Света Петка". Така ли е?

- Не съм виждала Ванга, но навремето баба ми е ходила при нея. Тогава тя позна, че астмата на брат ми ще мине. А за момиченцето казала: "Виждам я с една грееща звезда на челото". Баща ми ми сподели това преди Игрите в Барселона, когато тръгвахме. И аз отидох с тази нагласа. Бях млада и нахакана, на 20 години, но си знаех, че ще взема медал. И така стана. А при отец Стоян кръстихме децата. Наистина бяхме при него преди Атланта, Сидни и Атина. Носи ни късмет преди олимпиади. Страхотен е, но скоро не съм го посещавала.

- Българинът уважава ли своите звезди?

- И да, и не.

- Може ли с времето да се случи така, че да забравим големите си спортисти?

- Аз съм позитивен човек. А и вашата кампания "Спортните чудеса" ни учи да не забравяме историята. Вярвам, че въпреки всички трудности отново ще имаме нашите големи шампиони. А и ние влязохме в учебниците и поне ни се споменават имената.

- Какъв е дългът към спорта на нашите политици вкупом през последните 25 години?

- Болно ми е, като гледам съсипаната спортна база. Новопостроеното някога стрелбище на школата на три етажа сега е в окаяно състояние - таванът капе, децата мръзнат. Ако отидете на Панчарево - няма нищо. То е едно празно място. Чудя се как тухлите не са извлачили още. А там сме правили международни турнири. Ами плувният басейн на ЦСКА? Трагедия! Мизерия! И това е действителността. Ще ви призная, че мечтая един ден в моя клуб да дам възможност на всички деца да тренират при такива условия, при каквито аз съм го правила. Да им дам онова, което някога аз съм получавала и няма да им взимам и стотинка.

Каквото и да напишем за славната кариера на Мария Гроздева, няма да е достатъчно. Двукратните олимпийски шампиони на България са едва шестима. И тя е една от тях. Затова казва, че Господ я обича. Именитата ни състезателка по спортна стрелба е сред номинираните в новата кампания на "Стандарт" - "Спортните чудеса на България". Потърсихме я да разкаже за миналото. Разговорът бе искрен. Оказа се, че зад истинския войн на стрелбището се крие една нежна душа.

- В пети клас ли сменяте пушката с пистолета?

- Да. Една година преди това тренирах с пушка. В шести клас влязох в спортното училище на ЦСКА и станах кандидат-майстор на спорта. Тогава понечих да се върна на пушка, но благодарение на бате Вальо (Валентин Андреев) това не стана. Каза ми: "Стани майстор на спорта и ходи, където искаш, ако щеш и на лък се запиши". Тогава тези титли бяха много ценни. Амбицирах се, в седми клас станах майстор на спорта. Така си останах с пистолета. И по-добре, защото конкуренцията на пушка тогава беше желязна - Весела Лечева, Нонка Матова.... Едва ли щях да пробия тази стена. Явно такъв ми е бил и късметът.

- Тези степени в спорта тогава са били голям стимул за състезателите. Могат ли сега подобни звания да амбицират талантите ни

- Мисля, че да. Едно време покривахме нормативите и с тях се хвалехме - КМС, МС

- Знам, че за да хванете оръжието, пръст имат баща ви и брат ви.

- По онова време татко беше преподавател в Симеоновската школа и заведе първо брат ми на стрелбището. На мен ми беше интересно. Ходех да му гледам тренировките. Предложиха ми и аз да стрелям. Спомням си, че пушката ми тежеше. Бях едва четвърти клас. Доста слаба и малка. Прехвърлянето ми на пистолет стана случайно. Докато стрелях на една тренировка, дойде Въло Андреев. Явно ме е преценил, че ставам повече за пистолет и ми предложи на момента. Каза "Искаш ли да стреляш с пистолет?". Помислих, че говори само за деня.

Оставих пушката, съблякох шубата

Слязох на 25-те метра. Почваше се тогава директно с патрони, не със сачми. Той извади един тефтер. Записа ми имената. Показа ми две какички. "Това са ми помощничките. Утре те искам на тренировка", каза. И аз понеже бях малка и мълчалива не посмях да кажа, че искам да се върна на пушка. Премълчах си и разбрах, че това е нещо завинаги.

- Как се печелят пет медала от олимпийски игри?

- Това си е голям късмет, защото спортът ми позволява да участвам на толкова олимпиади. Освен това съм успявала на големите форуми да се мобилизирам и някак да изключвам, че съм именно там. Спомням си, че месеци преди да дойде олимпиадата, се притеснявам. На самото състезание обаче ми е спокойно, особено когато съм в отлична форма. Успявам да се съсредоточа. С хъс съм за добро представяне. Не толкова за победа, колкото да не се изложа и да оправдая очакванията на хората. Иначе като всички спортисти съм се трудила. Лагери правеха и националните отбори, и спортните училища. И пари за спорт имаше. На спорта се обръщаше специално внимание. И шампионите бяха факт. Но ви казвам, че има голяма доза късмет.

- Безкрайно сте откровена, щом казвате, че е късмет. Но едва ли всичко по пътя ви е било само цветя и рози. Ще ни кажете ли кой бе най-трудният момент в кариерата ви?

- Факт е, че напрежението е зверско. Много често, когато съм на финал на голямо състезание, имам чувството, че краката ми се подгъват от притеснение. Това се отразява на здравето. Аз

претърпях преди 3 години операция, която според мен се отключва от стрес

Това, което ми се случи, беше сериозно. Слава Богу, че се размина! Всичко си оказва влияние. Никога не съм била на път да се откажа от спорта, макар че сега с годините ми пука повече. Но ще се справим. Като гледам стрелците в световен мащаб, не съм най-възрастната. Даже съм в златната среда. Факт е, че не сме физически натоварени. Всичко е опит и психология. Мисля, че мога още да стрелям и да успявам.

- Има ли нещо несподелено от вас за спечелването на всеки един от петте олимпийски медала?

- Спомням си отлично всеки миг от тези състезания. Най-далечна ми е 1992 г. в Барселона, когато грабнах първото си отличие. Там беше наистина като на майтап. Очаквах да направя резултат на малокалибреното, но се получи фал. Във втората дисциплина - пневматичния пистолет, където не очаквах нищо, взех, че гръмнах добре. Влязох във финал трета. Трета и останах. Бях изненадана. Така ми тръгна и на следващата олимпиада в Атланта. Пак бронзов медал на въздушното, макар че там резултатът беше много сериозен. Минах по едно време през първото място, но накрая с престрелка станах трета. След това, в Сидни на тази дисциплина - разочарование. Беше повече емоционално, защото ми казаха: "Внимавай как ще стреляш, президентът ще дойде да те гледа". Уж въобще не обръщам внимание на разни приказки, но се случи така, че през цялото време не можах да се осъзная какво правя, къде съм и за какво се боря. Състоянието ми беше едно такова... особено. Не можах да се събера. Спомням си - много деветки. Нямах осмици, нямах и десетки. Борих се да направя един осъзнат изстрел, но не успях. Явно бе от голямото напрежение. До следващата дисциплина имах пет дни да се съвзема. Реших да не се надявам на нищо. И бам! Станах олимпийска шампионка. Чудото бе в Атина, когато повторих тази титла.

Тогава наистина си казах "Господ ме обича"

Това се случва на малко хора. В България има пет човека и аз съм шестата.

- С Атина ли свързвате най-щастливия ви миг в кариерата?

- Знаете ли, че оттогава изобщо не съм ходила там, дори и на екскурзия. А освен това май разрушиха и стрелбището. За мен Сидни беше една много хубава олимпиада. Даже най-хубавата! Но ако разглеждаме нещата чисто спортно, е Атина. Там все пак взех два медала!

- Но сте почетен гражданин на Атина.

- Имам и папируска. Такива станаха всички олимпийски шампиони от Европа, но не знам да имам някакви права.

- Отваря ли врати името Мария Гроздева днес?

- Определено да. Възползвам се от това само за сериозни неща, свързани с нашия спорт. Нищо повече. Хората все още ме познават и са добре настроени към мен, което много помага.

- Със сигурност, ако можете да повторите живота си като спортист, бихте го изживели такъв, какъвто е отново...

- Как бе! Не съжалявам за нищо! Много е готино! Дори мисля догодина да изкарам една магистратура в Симеоновската академия.

- Мислила ли сте като дете да се занимавате с друг спорт?

- Аз тренирах много - плуване, фигурно пързаляне, спортна гимнастика, карате. По едно време стана така, че учех пиано 9 години. Ходех на солфеж, класически балет, кръжок по география, пеех в хора на училището. Разкъсвах се. Като влязох в спортното училище, ми остана само пианото и стрелбата. Кеф!

- Как празнувахте успехите си? Съумявахте ли да им се насладите максимално?

- Умея, много умея! (Смее се) Спомням си какво беше след Атина. Бяхме там много кратко. Престоят ни беше точно 9 дни от заминаването до прибирането. Всичко бе на тъгъдък. В деня, в който се върнах, от летището ни започнаха с интервютата. Обадих се на добри приятели и им заръчах да организират купона. Беше един ресторант срещу испанската гимназия, тогава се наричаше "Щастливеца".

Сега не знам дали съществува. Имаше огромна градина и всички деца на нашите познати можеха да тичат на воля. Скарата цвърчеше. Бях поканила поне 60 човека. Само приятели. Аз и Валери се включихме в празника чак към 22,30 ч, като свърши участието ни в "Шоуто на Слави". Всички бяха вече пили и яли, но купонът продължи до 2,00 ч през нощта и бе страшно весело. Но мога да ви издам, че аз иначе и без повод си празнувам.

- Има ли жест към вас в годините, който силно да ви е развълнувал?

- Никога няма да забравя едни много мили думи на журналиста Григор Христов в Пекин. Станах пета. Кой ти го зачита! Беше тегаво. Стана ми тъжно, защото след цялата суматоха преди старта последва - дупка. Няма кой дори да те попита какво стана. И тогава срещнах Григор Христов, който топло ме прегърна и каза "Благодаря ти, че те има". Ето тези думи силно ми подействаха.

- Защо вече нямаме олимпийски шампиони?

- Животът ни някога беше само лагери и състезания. Имаше голяма вътрешна конкуренция. Важно бе да се преборим, да получим екипче. Това бе стимул. Сега тренират по-малко деца, а и те нямат