- Как се чувствате вече на родна земя след златото на игрите в Баку?
- Много сме щастливи от постигнатия успех и сме развълнувани. Все още не можем да повярваме какво сме направили и се радваме за медала, който донесохме за България. Малко сме изморени от последните 2 дни, но се опитваме да свикнем с мисълта, че се прибрахме с титла.
- Имахте ли някакво предчувствие, че това ще се случи?
- Не, нямахме никакво предчувствие. Просто много го искахме.
- Какво си мислехте по време на втория сет във финала с рускините, когато двубоят се завърза?
- Рускините много се бориха и искаха да спечелят. Дори по едно време си мислехме, че мачът отива в трети сет, но си казахме, че няма да се дадем, ще се борим докрай и ще приключим двубоя в два сета. Страхотно е, че се получи точно така.
- Суеверни ли сте?
- По принцип сме суеверни, но нямаме талисмани. Просто за всеки мач си имаме определени екипи, които ни носят късмет, и не ги сваляме. Разбира се, най-късметлийските ни са тези от финала и не ги даваме за нищо на света. Мислим обаче, че успехът ни се дължи по-скоро на усърдната работа с треньора Гюнтер Хубер и подготовката, която направихме с него. Много ни помогна и агитката на трибуните. Никога не сме имали толкова фенове. Знаехме, че те седят зад нас и ни подкрепят, и това ни амбицира за победата.
- Кое тежи повече - медалът или знамето на закриването на игрите (б.р. - Стефани носеше българския трибагреник на церемонията по закриването)?
- Медалът е по-тежък, но и знамето не беше леко. Много се гордея, че от олимпийския комитет ми гласуваха доверие и аз го носих на закриването.
- От тук нататък какви са амбициите ви?
- Отсега започват квалификационните турнири за олимпиадата в Рио де Жанейро и когато те приключат, бихме искали да кажем, че сме първата двойка от България, която е взела квота за олимпиада.
- Златните медали са радост, но и задължение от тук нататък. Вие как ги чувствате?
- Да, наистина златните медали са голяма отговорност. Осъзнаваме, че те задължават да носиш още и още успехи за България, но ние ще се постараем максимално. Ще тренираме усърдно и се надяваме, че това няма да е най-големият ни успех.
- Помага или пречи при дуетите това, че сте сестри?
- Мислим, че това, че сме сестри, ни помага. Синхронът между нас на корта е по-добър. Това според нас ни помага много за всичките тези успехи.
- Коя от двете е двигателят по време на мачовете?
- И двете. Всяка от нас има своите силни и слаби страни и се допълваме взаимно, така че и двете сме двигателят на двойката.
- Как започнахте да се занимавате с бадминтон?
- Една наша приятелка ни показа този спорт, а и в училище играехме по физическо. В началото се занимавахме с него като хоби и само когато имахме свободно време, отивахме в залата да играем. След първата републиканска титла на двойки обаче си казахме, че трябва да продължим по-сериозно и искаме да тренираме бадминтон за в бъдеще. Така се фокусирахме изцяло над него.
- Никоя ли не е искала да играе индивидуално?
- Не. Ние почнахме сингъл, но едновременно с това играехме и двойка. Постепенно, с влизането ни в елита, избрахме над коя дисциплина ще се съсредоточим и това беше двойката. След това решение дуетът ни направи голямо израстване и напредна много на световно ниво.
- Случвало ли ви се е да се разбирате по телепатия, без да си говорите?
- Да, между другото, доста често се случва. Само като се погледнем, и знаем какво ще каже другата. Може би защото сме сестри, затова имаме такава връзка. Сега на игрите също ни се случваше, защото се опитваме да не се караме на корта и затова гледаме да се разбираме само с поглед.
- Все пак като сестри имало ли е караници между вас?
- Случва се отвреме-навреме, и то за най-елементарни неща. Но като стъпим на корта, си казваме, че караницата трябва да я оставим зад гърба си и да се съсредоточим в играта си и да се фокусираме в мача, който предстои.
- За момчета карали ли сте се?
- Нее (категорични бяха двете в един глас). Имаме различни предпочитания, слава богу. Не харесваме един и същи тип мъже.
Анна Стоилкова, 7 дни спорт
0
