- Назовахте се Специалния при първото ви идване в Челси. После се определихте като Щастливия. Какво следва?

- Не знам. Вижте, когато казах, че съм Специалния, усещах, че съм направил вече важни неща във футбол. Чувствах, че това ме прави специален по някакъв начин, защото бях млад, а вече правех специални неща в играта. А и в момента съм Щастливия, защото съм на място, което ми харесва. Допадат ми Висшата лига, страната, клубът... А и играчите ми са страхотни. Това ме прави истински щастлив. Виждам всекидневно прекрасното ми семейство, децата ми - наблюдавам какво правят, как се държат, вече са големи хора. Всичко това ме прави щастлив. Единственият проблем, който ме мъчи в момента, е здравето на баща ми. Той не е добре здравословно и това ми влияе много тежко. Но във футбола съм Щастливия, да. Абсолютно!

- Кога разбрахте, че ще станете добър в това да сте треньор? Имаше ли момент, в който си казахте - ставам за това?

- Стъпка по стъпка се получи, не е било някакво просветление свише. Но и всичко реално стана много бързо. Бях много млад и работих като скаут и анализатор за баща ми, който бе треньор. Рано започнах да съм близо до професията. После в спортния университет се влюбих в тази работа. След това работих с деца и правех за първи път нещата от всекидневието на треньорския занаят. А после съдбовно ми се обади славният мистър Робсън. В Барселона за 4 години очите ти се отварят, опитът идва, всичко е различно. В Португалия с Униао Леирия, после с Бенфика и с Порто вече бях готов, бях уверен, че ще се справя. Имах самочувствието, че ще бъда не само добър, а ще бъда най-добрият. В началото на нови век, през 2001-ва, станах за първи път старши треньор. През 2002-ра вече бях шампион на Португалия. През 2003-та спечелих Купата на УЕФА, а година по-късно - Шампионската лига... Списъкът е дълъг и затова ще спомена само още нещо - през 2005-а вече бях в Челси и ликувах като шампион в Англия... Всичко ставаше толкова бързо. Банг-банг-банг! Нямах дори време да се замислям.

- Има ли в живота на Жозе Моуриньо ден без футбол?

- Трудна работа. Дори да не искам, играта се появява по някаква причина и в някакъв контекст. Но осъзнавам, че ставам все по-добър в това да организирам дните си, живота си, фокуса на моето внимание. Мога да имам почивен ден, почти без футбол. Съвсем без футбол - едва ли, но почти без футбол - да. Може би да.

- Назовете тримата най-трудни ваши съперници като мениджъри през годините?

- Ако го направя, няма да е честно към останалите треньори, очевидно е. Толкова пъти съм се изправял срещу сър Алекс Фъргюсън... С Порто, Реал, Интер, Челси... Играл съм във всякакви турнири срещу него, десетки мачове. Имаме финали за Купата на ФА, купа на лигата... И да, съвсем нерядко го побеждавах. Той обаче е върхът.

Сър Алекс е пример, че може да сме страхотни съперници, но и приятели. Защото ние сме и двете. Да, вече не сме съперници на терена, но... приятели си оставаме.

- Вероятно са ви питали стотици пъти, но все пак - Меси или Роналдо е по-добър?

- Невъзможно е да се отговори с две думи - този е по-добър от другия. Роналдо в момента е носител на “Златната топка”, вкарва голове в невероятни количества, направо е ненормално. Меси е гениален и спечели всичко с Барселона само преди няколко месеца. И не за първи път. Какво да кажем за тях? Добре, че има такава ера на съревнование между суперзвезди като тези двамата.

- А къде е Еден Азар - ваш футболист в Челси, в сравнение с тях? Какво му липсва да е на върха?

- Той е някъде близо до тях, може би нещо като номер три, защо не. Азар израсна много и играе на много високо ниво. През миналия сезон той бе най-добрият играч във Висшата лига, която, както е известно, е най-силната в света.

Бих казал - ако вкарваше по 35-40-50 гола на сезон, щеше да е сравняван с тях. Това е, което му липсва все още да е на тяхното ниво.

- Казахте най-добрата лига... Какво толкова ви харесва в Англия? Непрекъснато говорите как на Острова се чувствате най-добре, обичате страната и лигата...

- Така е, това е най-доброто място не само за голям футбол. Англия е невероятна за живеене, тук намирам спокойствие и условия за работа като никъде другаде. Семейството ми също не усеща напрежение. Сравнявам с Барселона, Мадрид, Милано, Португалия... Местата, където съм работил. Медиите тук също обръщат голямо внимание на футбола, но по друг начин. Извън стадионите хората те приемат като обикновен човек, не като някаква мишена или суперзвезда. Атмосферата е отлична по време на мачовете... А Висшата лига е номер едно, защото конкуренцията е убийствена. Това е най-трудното първенство за печелене. В Испания има невероятни отбори, най-силните футболисти в света са в Барселона и Реал... И те рядко допускат изненади. Докато тук, в Англия, всяка седмица може да те победи някой.

Финансовите сили дори на клубовете извън топ 6 са големи, привличат страхотни играчи - например Кристъл Палас взе Йоан Кабай за над 10 милиона паунда. Тази седмица може да се спънеш в Уест Хам, другата си срещу Манчестър Сити... Убийствен маратон.

- Понякога дори след победа ви се налага да слушате критики за тактиката на отборите ви. Играете твърде дефанзивно, паркирате автобуси и други. Тези, които ви атакуват, какъв отговор заслужават от вас?

- Аз казвам винаги едно нещо, което хората не могат да отрекат. Рекорда по точки в Англия го направи моят отбор. Рекорда по голове в Испания - пак моят отбор. В едно първенство, където тогава, а и досега са най-добрият отбор и играч на планетата, с Реал ние го направихме. С Челси в първия ми сезон счупихме рекорда за точки и голове на Висшата лига. Така че има много прочити на тази теория. Ако ми кажете, че в някои мачове моят отбор може да играе много дефанзивно, организирано и прибрано в защита, аз няма да отрека това. Съвсем ясно е, че имаме стратегия в мачове, когато търсим точка или добър резултат. Отивам на полуфинал с Интер срещу Барселона като гост, след като водим с 3:1 от първия мач. И там, на “Камп Ноу”, оставаме с 10 души в 35-ата минута... И какво правя, какъв избор имам? Да, тогава не паркирах само един автобус. Паркирах всички автобуси на света, които можах да намеря. И после спечелихме трофея, направихме история.

През миналия сезон с Челси играем срещу Манчестър Юнайтед, водим с 5 точки и ни трябва една, за да сме шампиони. Ще я взема, разбира се! Бъдете сигурни - ще я взема! Това е целта ми, няма съмнение. Да взема тази златна точка. Не казвам, че няма основания да бъда критикуван за конкретни ситуации и мачове. Не казвам това. Просто напомням, че понякога хората забравят другата страна на нещата. И отричат фактите, които споменах. Но аз се опитвам да ги разбирам и да вървя напред.

- Имате и една визита в България през 2006 година. Не само с мача на Челси срещу Левски тя остава паметна за вас...

- Фантастична история беше. Аз имам претенциите да съм абсолютен професионалист и като такъв се подготвям много сериозно, дори педантично за мачовете. Имам си определени неща, които правя в хотела с отбора във времето преди голям мач. Спя например преди двубои, които са късно вечерта. Отиваме в България с Челси и Христо Стоичков идва в хотела в часовете преди мача. “Ела с мен при президента!” Аз му казвам: “Христо, имаме мач след няколко часа, навън има задръствания, трафик...” Той ми отговаря: “Аз ще се погрижа, спокойно. След 60 минути си обратно тук, в хотела.”

И тръгнахме... Навсякъде полицията ни проправяше път, спираше движението, минавахме на червен светофар, беше като на филм. Трафикът сякаш изчезна някъде. Отидохме при президента, дадоха ми медал на града... Говорихме си за футбол. Беше вълнуващо преживяване за мен. Върнахме се в хотела след час, точно както обеща. И Христо ми намигва и казва: “Сега ти трябва да ми направиш услуга. Аз съм от ЦСКА, трябва да победиш Левски!”