Когато си малък е трудно да намериш някой, който да те взима на сериозно. Никой не те пита колко е часът, но всеки те пита на колко си години. Чак когато навърших осем намерих решение на този проблем отговаряйки цяла година на озадачените хора, че съм на “девет без нещо”

В един есенен, скован от студ софийски петък, без да ми каже къде отиваме, баща ми ме хвана за ръка и ме заведе под вълшебния купол на Софийския Цирк на Cолни пазар. Бях точно на девет без нещо и в съзнанието ми не съществуваше по-внушителна и по-прекрасна сграда. Не си спомням представлението в подробности. Помня само че се изгубих в блажена амалгама от пъстри цветове и звуци. Всичко се сля в едно: оркестърът, уханието на манежа, клоуните, акробатите, жонгльорите, животните… 

Когато светлините угаснаха и приказката свърши бе вече нощ - петъкът бе почти в края си. Излезнах с подкосени крака навън и…застинах. Навън валеше дълго чаканият, първи сняг! Но това не бе обикновен сняг. Не бях виждал нищо подобно. Валеше на големи, тежки, мързеливи парцали. Въздухът бе застинал. Къде ли бе отишъл вятъра? И защо бе толкова тихо? Снежинките като че ли не падаха, а бяха увиснали неподвижни и земята сякаш се надигаше на пръсти за да си ги присвои от въздуха. Нямаше я вече сивата и мръсна София. Всичко бе бяло, свежо, чисто и недокоснато. Градът приличаше на една от онези невъзможно идилични, пасторални картини на Томас Кинкейд. Тръгнахме безмълвни към вкъщи. В спомена ми моментът е беззвучен. Дори трамваят, със запотени прозорци, който мина покрай нас се смути и се изпързаля по релсите мълчаливо без да наддаде обичайният си скърцащ стон. Виждах дъха си, но не ми беше студено. Живеехме само през няколко улици на Солунска (тогава “Васил Коларов”) – апартаментът ни се отопляваше от нафтова печка, която въпреки напредналата си възраст беше изключително компетентна и знаех че на нея може да се разчита, че в къщи е уютно, че майка ми ни чака с нетърпение и сигурно е сготвила нещо вкусно. Крачехме бавно по тротоара без да се натъкнем на нито един пешеходец и на нито една кола. Единственият звук нарушаващ тишината бе приятелското хрупкане на недокоснатия сняг под краката ни.  

И ето, че точно  в този миг докато вървяхме по Солунска, без да се е случило нищо особено и драматично, без дори да си спомням остатъка от вечерта, моментът кой знае защо се настани завинаги в паметта ми. Надявам се никога да не я напусне. Сигурен съм че дори най-големите циници носят в себе си такива моменти.  Повечето спомени се отдалечават равномерно, махат с бяла кърпичка, застинали на перона на времето и когато престанем да ги виждаме се превръщат просто във фактология на живота ни. Знаем че са ни се случили, вкарваме ги в регистъра, но вече не ги усещаме. Моменти като моята снежна вечер обаче се превръщат в нещо повече от спомен. Те са усещане – нещо като безплътна плът, която носим със себе си завинаги. Не е ясно каква е тайната алхимия на подобно явление и защо то съществува в свое собствено пространство, но поне според мен това е мястото в което човек може винаги да се върне и да потърси убежище тогава когато му е най-необходимо.

Какво общо има всичко това с Ивендър Холифийлд и неговия древен проблем? За да отговорим на този въпрос нека първо посетим легендарния боксьор в дома му в Aтлaнтa. Всъщност не знам дали можем да наречем дома му дом. Той е по-скоро суверенна територия. Зашеметяващият палат разполага с 54 000 квадратни фута площ, 109 стаи, три кухни, 17 бани, грамаден киносалон и зала за боулинг . Да правилно прочетохте - 109 стаи! Ако Ивендър реши да си ляга всяка нощ в различна стая, ще му отнеме повече от три месеца да спи във всичките. Това е истинско безумие – нищо чудно късно нощем от източното полукрило да се носят воплите на отдавна изгубил се иконом. Пред къщата има басейн с приблизителните размери на Каспийско море. Шегувам се разбира се – каспийско море не е толкова голямо. Ако АД “Слънчев Бряг” надуши басейна сигурно набързо ще застрои западното му крайбрежие.  

Имението е  толкова масивно, че само поддръжката струва 1 милион долара на година. Сметката за електричество е около 6,000 долара на месец. Преди няколко години, бившият световен шампион бе подведен под съд от компания на която дължи половин милион долара за косене на тревните площи. В последно време, Холифийлд на няколко пъти бе на крачка да бъде изхвърлен от двореца си, тъй като все още дължи безумните 10 милиона долара банков заем за къщата. Това е само част от проблемите му. По-малката. Ивендър има 11 деца от седем жени! Поне за толкова се знае. Естествено, легендата издържа цялата челяд. През годините, Холифийлд е спечелил около 250 милиона долара и колкото и  да е невероятно днес е в състояние на тотален финансов крах. Това е единствената причина да се тъпче със забранен соматотропен хормон, да продължава да излиза на ринга на 49 годишна възраст и да дискредитира някога гордото си име със съмнителни боксови продукции.  

Най-мъчително и потискащо е, че саморазрушителната спирала в която се движи легендата е пагубна за здравето му. Пугилистичната деменция е очевидна и е само въпрос на време преди Ивендър да започне да губи фундаментални мозъчни функции. Вече е явно, че връзката между централната нервна система и говора му е нарушена. Ивендър, често фъфли, съсича цели думи и губи нишката на мисълта си. Боксовата комисия на Ню Йорк бе толкова разстроена от състоянието му, че му забрани доживот да се боксира на територията на щата.

Но когато си нацвъкал повече деца отколкото има в китайска детска градина и живееш в къща с размерите на Тетевен, сметките не спират да идват и порочната игра трябва някак си да продължи. Така че тази зима Холифийлд се сблъска във фарсов мач с нашишкавелия Шърман Уилиамс. Срещата се състоя в курорт за минерални бани в Западна Вирджиния и бе под всякаква критика. Преди два месеца, Ивендър пак се качи на ринга този път в Копенхаген срещу 46 годишния датчанин Браян Нилсон, в чийто впечатляващи паласки се вълнуваха поне няколко галона ечемична бира. Холифийлд спечели жалкия мач в 10 рунда и сега прави отчаяни опити да предизвика самоубийствени битки с братята Кличко. Според него подобни мачове щели да му донесат 20 милиона долара. 

Историята на Ивендър е добре позната спортна трагедия. Колкото и да са много, парите редовно намират начин да минат между пръстите на внезапно забогателите играчи. И тогава когато прахосничеството им се превърне в дългове и гърбът им се опре в стената, независимо от възрастта си, те прибягват до единственото нещо което знаят, колкото и пагубно да е то за здравето им. Ако продължи да се качва на ринга скоро Холифийлд ще започне да страда от симптомите на ужасяващата за всеки боксьор хронична травматичната енцефалопатия. Почти неизбежно е. Остава ни да се молим да не сподели трагичната учащ на Джо Луис, Демпси, Патерсън, Фрейзър или великия Шугар Рей Робинсън, който не можеше да си спомни дори името и рождената си дата и прекара 60-те си години в неподвижно очакване на смъртта, взирайки се с неясна усмивка в една и съща точка в стената.  

Тук в Щатите, най-великите спортисти често пристигат  директно от гетото, където са прекарали  всеки ден от живота си в невъобразима бедност и лишения. Когато дойдат успехите и парите, те са заварени напълно неподготвени. Сами по себе си милионите не са гаранция за просперитет, безметежно бъдеще и щастие. Проблемът е в това, че има голяма разлика между богаташ и беден човек с много пари. Един известен икономист беше казал, че да превърнеш 100 долара в 110 долара е голямо усилие, но да превърнеш 100 милиона в 110 милиона е…неизбежно. Тази инвестиционна максима обаче не важи за спортистите.  

Ето една трудна за вярване статистика: 80% от играчи в НФЛ обявяват фалит 5 години след края на кариерата си. 80 процента! В НБА тази цифра е 60%. Помните ли Антоан Уокър? За 12 години бившата звезда на Бостън Селтикс спечели 110 милиона. В момента няма пукната пара и играе в Пуерто Рико за жълти стотинки, като всеки спечелен долар отива за погасяване на безброй сметки, дългове и издръжката на една тайфа деца. Великият Скоти Пипън едва свързва двата края въпреки че заплатата му от Булс възлизаше на 120 милиона. Латрел Сприyел, който също е натрупал повече деца отколкото хор “Бодра Смяна” загуби всичките си спестявания и наскоро беше изхвърлен от дома си.  

Примерите нямат  край и историята на Холифийлд е по-скоро правило отколкото изключение. Незрели, импулсивни и неекипирани с финансов интелект, спортистите-милионери са като деца с много пари. Те се хвърлят да купуват къщи, яхти, коли, самолети, леки жени и безброй други бързо амортизиращи се боклуци. Освен това около тях веднага започват да паразитират безброй пиявици под формата на антураж и далечни роднини. Алън Айверсън влачеше на заплата със себе си 20 “приятели” от детството, които изчезнаха в момента в който се стопиха парите му. Бизнес инвестициите на повечето спортисти или не съществуват или са лишени от елементарна логика. 

Забелязал съм, че парите се превръщат в катастрофален проблем в два случая: когато имаш прекалено малко или прекалено много от тях. Често вместо ти да управляваш парите си, парите започват да управляват теб. И чак когато всичко е купено и продадено, спечелено и пропиляно, заложено и загубено, взето и неиздължено, човек намира време да се огледа, да установи че мацките и клакьорите са си тръгнали и е останал сам самичък с дълговете си, с отминалата си младост и бързо тлееща спортна кариера. За съжаление повечето хора прекалено

късно стигат до извода, че е по-добре да си умен човек с малко пари отколкото глупав човек с много пари. 

Преди няколко  месеца попаднах в много опасна ситуация, благодарение на зверска

белодробна контузия по време на футболен мач. Не можех нито да се движа нито да дишам и в продължение на 20 минути се олюлявах на границата на съзнанието в очакване на линейката. Дърпах като през запушена сламка всяка глътка въздух, опитвайки се отчаяно да запазя спокойствие и да не изпадна в паника. Познайте къде отидох в този критичен момент? Да, точно там, в онази вълшебна софийска вечер, където цирка току що е свършил, първият сняг е облякъл клоните на дърветата, детето завинаги е на девет без малко и градът продължава да играе своята странна, зимна пантомима.  
Защо ли точно този спомен е надраснал себе си за да се превърне в част от мен? Защо, при условие, че нищо особено не се случи в онази вечер? Кой знае - може би, защото спонтанното взаимодействие на много фактори е лично и не може да бъде обяснено. Защото понякога снегът пада под точно определен ъгъл за да влезне в душата ти. Защото градът е неестествено тих. Защото прозорецът на трамвая е запотен. Защото утре няма училище. Защото кристалите танцуващи грациозно във въздуха са точно толкова чисти и недокоснати колкото съзнанието на едно малко дете. Защото, когато си на девет без нещо, тялото ти тежи точно толкова колкото е необходимо за да минеш безплътен по мекия сняг без да го наскърбиш. Защото точно в този миг нещата са се стекли така, че са създали необхватно усещане за всепоглъщащо щастие и в миг на просветление си разбрал, че целият живот е пред теб, че те очакват още милиони снежинки и че има хора на този свят, за които точно ти си най-важното нещо във вселената. Единият от тях държи ръката ти, другият те чака в къщи и каквито и препятствия да е приготвило тайнственото бъдеще за теб, някак си знаеш, че всичко ще бъде наред.

И докато чаках  линейката, престанах да мисля за това дали ще дойде навреме и ето  че пак беше зима и кълна се че въпреки че не можех да дишам, отново виждах дъха си без да ми бъде студено.  
Според Федералния Резерв, в момента в целия свят се мотаят около 8.3 трилиона долара. Ако в момента ги взема всичките пак няма да мога го купя този далечен, беззвучен момент от щанда на паметта cи.  

Днес, като изключим Народното Събрание, в България няма постоянно действащ цирк. Сградата изгоря няколко години по-късно при съмнителни обстоятелства и никога не бе възстановена. Но безценното усещане остава и иска да бъде разказано на великия Ивендър Холифийлд и на тези като него които са се вкопчили като удавници във вещи които нямат стойност. Ако имаше съд за глупост, палатът със 110 стаи, басейнът с мъртвото вълнение и гаражът с 5 ферарита щяха да са просто веществени доказателства. Всеки път когато се качи на ринга за да прави пари, 49 годишния боксьор плаща със здравето си, с разума си, със скъпоценните

спомени и моменти, които всеки човек съзнателно или подсъзнателно е вплел във себе си за да ги превърне в самоличност. 

Преди хиляди години, в древната Месопотамия финикийски търговец, чието име никога няма да узнаем е решил че му е писнало от бартер, плеснал се е по челото и е създал най-големият проблем на Ивендър Холифийлд - парите. От този момент нататък те ca станали могъщ мотиватор и двигател на човешкия прогрес. Но в същото време те са са се превърнали и в най-активното действащо лице в идеологията на разрушението. Колко войни, варварщини, смърт и нещастие се дължат на проклетите хартийки? Колко ли милиони човешки съдби са принесени в жертва върху олтара нa зелената икона? Колко цивилизации са рухнали под тяхната тежест? Алчността, старата ловджийка на души, е вродена във всеки от нас

и парите са нейните кучета. Лесно е да станеш тяхна плячка, когато си млад, наивен, неопитен и единственият занаят които си имал време да научиш трае само броени години. 

Древният проблем  на Ивендър Холифийлд не е неразрешим. Надежда все още има и за него и за хилядите в неговото положение. Въпросът е да разбере че най-страшното нещо в живота не е да останеш без палат, басейн и Мазерати. Най-страшното е един ден да се събудиш в дворец със 109 празни стаи и в нито една от тях да не успееш да откриеш себе си. Най-страшното е да отвориш очи с усещането, че вече не можеш да усещаш. И тогава когато не успееш да си спомниш кой си и кога си се родил, ще дойде най-тъжния момент, в който ще останеш не без нищо, а без онова мъничко "без нещо" и ей така - без никакво предупреждение и без дори да разбереш че се е случило, веднъж завинаги ще навършиш девет.