Даулагири 2017- отидох, видях, качих и се върнах.
След неуспешния опит на 15.09 ми стана ясно какво се иска, за да го изкача и този гигант. Комбинирах се да катеря заедно с италианците Карло Алберто и Давиде и швейцареца Матиас. Те планираха изкачване и спускане от върха със ски, но аз си оставах самостоятелна единица "човек-палатка" и не зависех от никого за нищо. Прогнозите, които получавахме сочеха постепенно подобряване на времето, но се искаше да чакаме още. Не ни свърташе и на 20.09. направихме ялов опит, стигнахме до Лагер 2, вятърът се усили много, върхът потъна в сняг, подвихме опашки и се прибрахме в базовия лагер.
По време на почивката не правех нищо съществено - четох книги, трупах маса и спах по много. Всеки ден валеше дъжд или сняг и планината побеляваше все повече и повече. В един момент стана ясно, че прозорец от поне 5-6 дни ще започне скоро и на 26.09. тръгнахме нагоре почти всички. Испанците и шерпите водени от Карлос Сория изненадващо се отказаха още в Лагер 1. Оказа се, че тежък сняг беше напълно затрупал палатките във всички лагери и почти без изключение бяха тежко пострадали- счупени рейки, разкъсвания на плата, проникване на сняг и лед във вътрешността и т.н. Когато не съм по маршрута, моята малка палатка винаги седи скътана някъде по лагерите в хидроторба заедно със спалния чувал, примуса и всички останали дреболии, така че не нося щети колкото и да вали.
Продължихме нагоре с италианците и след два дни стигнахме до Лагер 3 (7260м). С изненада установихме, че над 7000м склоновете бяха издухани и нагоре беше само фирн. Тръгнахме в атака на 29.09 в 01:45ч. За първи път тръгвах към връх с пухен панталон. Хареса ми, приятно топло е, особено до изгрева. Още в първия час дръпнах бързо и откъснах всички с над 200 метра. Остатъци от стари въжета, опънати по маршрута имаше до около 7500 метра. Нагоре вече знаех посоката и в тъмнината започнах да бия пъртина по склона. На всеки четири-пет метра затъвах в едни особени снежни образувания с тънка кора и газех до коляно в следващите около десетина метра.
Посрещнах изгрева точно в 6ч и започнах да се сгрявам. Всичко в околните долини беше потънало в кълбести бели облаци. Над 5000 метра всичко си беше ясно и слънчево.
Наближавайки кулоара, през който минава обичайния път за изкачване все повече се убеждавах, че през него не може да се изкача до гребена. Целият беше в огромни козирки, през които не можех да пробия по никакъв начин.
Продължих траверса под върховия гребен, за да погледна как е положението в последния възможен кулоар. Малко след 12ч бях в основата му и установих, че през него ще мога да изпълзя до гребена. Обърнах се назад и видях, че италианците бяха останали далеч назад и ми стана ясно, че няма как да стигнем заедно до върха. Последните 150 метра ги изкатерих по твърд фирн и неочаквано бързо излязох на широко върхово било. Духна ме силен южен вятър, видях ясно коя е най-високата точка вляво от мен и поех към нея. Само след десетина минути се оказа, че това наистина е върха и точно в 13:10ч вече нямаше нагоре- Даулагири беше в краката ми.
Зарадвах му се само за миг и бързо се организирах да направя снимки, да взема GPS точка и разбира се да забия българското знаме за десети път в 8000+ метровата ми кариера. Термометърът показваше -11 градуса, но вятърът започна бързо да ме охлажда, само за десетина минути и двете ми камери изключиха една след друга, събрах всичко и поех надолу.
Българското знаме се вее високо в небесата след 20-годишно отсъствие от този връх, 29.09.2017 г.
Слизането ми отне около пет часа и колкото повече смъквах, толкова повече отслабвах физически. Малко след шест часа вечерта, на залез се стоварих с котките на краката в палатката и десетина минути лежах без да мърдам. Почнах да топя сняг, за да пийна нещо, но миризмата на разтворим сок и чай предизвика резки стомашни контракции, повърнах някакви сокове, пъхнах се в чувала и заспах дълбоко.
Целият дневник на Боян Иванов за изкачването на върха прочетете ТУК.
0
