UFC днес е най-голямата ММА промоция и основен инструмент в глобалния растеж на смесените бойни изкуства, като все повече и повече хора започват да се интересуват и да обичат бойните спортове.
Не толкова светли са били обаче времената на същинското начало на Ultimate Fighting Championship през 1993 година. На 12 ноември група ентусиасти се събират, за да проведат първата в историята галавечер - UFC 1. Вероятно по-запалените фенове са запознати с неочаквания фурор на легендата в бразилското джу-джицу Ройс Грейси (всъщност се произнася Хойс).
Маркетингът тогава всячески е бил насочен към привличане на вниманието на фенове, които нямат реална представа какво ги очаква и защо трябва да се вълнуват от предстоящите битки. Тогава не говорим за професионален спорт с правила и комисии, а по-скоро за експеримент. Съответно промотирането на UFC 1 прилича много на това на професионалния кеч и дори включва фрази като "бой без правила", само и само да се "закачи" за историческата жажда на народа за хляб и зрелище.
Какви са правилата и как протича UFC 1? Доста простичко. Няма лимит на рундовете, но всеки рунд е 5 минути. Това не е било от кой знае какво значение, защото най-дългата битка така или иначе е продължила само 3 минути.
Правилата са само три: без бъркане в очите, без хапене и без удари в слабините.
Тъй като битките са били доста кратки, за UFC 2 е взето решение да се премахнат рундовете, защото не се е виждало смисъл от тях. Така двубоите просто започват и свършат, когато свършат - когато някой се предаде или е нокаутиран.
Любопитното е, че един популярен по това време боец - Зейн Фрейжър - се е оплакал, че ако му е позволено да нанася удари в слабините, както е свикнал, е щял да има повече успеваемост в клетката. Затова на UFC 2 това правило е премахнато и са в сила само останалите две: без бъркане в очите и без хапене.