„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“– попита Патрик. За миг въпросът му увисна в безтегловност. Ерик не знаеше как да реагира. 

„Оса“? Точно сега ли? На тази сцена? Под погледа на стотици милиони очи по целия свят! И с това непоносимо петдесетгодишно бреме на съкрушителни разочарования, увиснало като дамоклев меч над всяка една неумолимо изтичаща секунда?  

„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?” Съдбовният отговор на този странен въпрос зависеше до голяма степен от човека, на когото е посветена тази история. Човекът, чиято работа е да охранява с цената на всичко половин милиард долара и чиято история е толкова неправдоподобнa, че самият аз се съмнявам в нея, докато я пиша. Човекът, който ни трябва точно днес, и който, надявам се, ще заслужи и вашето уважение, преди да сте стигнали до многоточието, с което ще завърши този разказ. 

 

@@@

Неговата история започва така, както започват повечето истории на повечето хора по този свят – с първата среща между момче и момиче. Казвали се Франсоа и Гилен. Било е някъде през 80-те в живописното канадско градче Сен-Жан-Батист. На тази първа среща стройният Франсоа насочил светлосиния си поглед право в очите на красивата Гилен и й казал, че мечтае някой ден да кръстосват заедно океаните с платноходка. 

 

Срещата прераснала във взаимоотношения, а малко по-късно взаимоотношенията прераснали във венчални пръстени. Когато се родило първото им дете, решили да го нарекат Лоран. Щяло да носи фамилните имена и на двамата си родители. Лоран Дюверне-Тардиф. 28 години по-късно синът им ще бъде милионер, ще охранява половин милиард долара и ще се опита да направи така, че да има време за мистериозната „оса“.  

Помните ли себе си на дванайсет години? В състояние ли сте да се върнете в необремененото съзнание на детето, което някога сте били? Да се отърсите от цялата лавина житейски хаос, която се е стоварила върху годините ви от пети клас насам? Помните ли колко по-дълго и обещаващо бе лятото? Колко огромни изглеждаха нещата, които сега ни се струват малки? Колко по-ярки бяха цветовете? По-ароматни уханията? По-загадъчни загадките? По-достъпно щастието? 

Понякога забравяме колко хубава и важна е тази възраст за всеки от нас. Ако сте успели да пропътувате назад към нея, представете си следния сценарий – един ден баща ви ви взема от училище и заявява: „Познай какво е днес. Днес е твоят последен учебен ден за годината! Тръгваме на пътешествие. Дълго, откачено и опасно пътешествие... с платноходка. По реки, морета и океани. Ще живеем в каютата. Ще ядем каквото уловим в океана. Ще оцеляваме, ще разчитаме един на друг, ще откриваме нови светове... заедно“.

Как ли се е почувствал дванайсетгодишният Лоран в този момент? Моята петокласна същност му завижда с бяла завист... така, както навремето завиждах на най-известната героиня на Астрид Линдгрен. Лоран сякаш неочаквано бе попаднал в един от нейните разкази. Мечтата, споделена на онази първа среща, не бе напускала баща му нито за миг. Въпреки че нямаше почти никакъв опит и познания във ветроходството, яхтата, за която бленуваше от години, все още се носеше там, сред лудите вълни на сините му очи.  

„Човек може да има много мечти – казва Франсоа – но те не означават нищо, ако не се опиташ да ги постигнеш.“ Така че в един хубав ден напуснал работата си на преподавател, качил хубавата Гилен и трите им невръстни деца на малка платноходка и се понесли по величествената река Сейнт Лорънс – от небостъргачите на Монреал към Атлантическия океан. Една храбра яхта c пет щастливи, прегърнати хлапета – две от тях възрастни. 

Гонели и улавяли непокорния вятър в платната си, реели се сред голямата водна бездна и някак си оцелявали сред бурите.  

Приключението продължило цяла година. Осеммесечната им дъщеря Мaрилу направила първите си крачки на палубата. Откаченото семейство се спуснало храбро надолу по ръба на Северноамериканския континент и започнало да кръстосва бляскавата коралова огърлица, изплетена от стотици острови, разпръснати из Карибско море. Като най-голям, Лоран бил ключов член на екипажа. Научил се да управлява яхтата, да дешифрира данните за водните течения и да тълкува радара. Когато трябвало, слагал неопренов костюм, пълнел баластния колан с олово и се гмуркал с ръчен харпун в солените води в търсене на вечеря за семейството. 

„Научих се да внимавам накъде се движи течението – сподели Лоран в интервю за „Спортс Илюстрейтид“, – защото на няколко пъти кръвта на рибата бе отнесена към дълбините, откъдето привлече петметрови акули.“

Вечер семейството слизало на някой необитаем плаж, правели лагерен огън от съчки и палмови листа и готвели улова. Децата учели на палубата, като Франсоа им преподавал математика, биология и химия, а Гилен поела хуманитарните науки. От време на време приставали някъде за ден-два и децата били оставяни в местното училище, в което никой не говорел техния френски. Може и да не научавали кой знае какво, но трупали опит и преживявания.

След дванайсет месеца приключения почернялото от слънцето семейство се завърнало в Монреал по-сплотено от всякога. Но само три години по-късно Франсоа и Гилен натоварили децата на лодката и повторили абсолютно същата авантюра.  

Някои сигурно биха казали, че това е безотговорно родителско поведение. Че децата не трябва да напускат за цели две години системата в толкова важна, формираща възраст. Че образованието и развитието им със сигурност ca пострадали от налудничавия импулс на родителите им. Какво ще стане от такива деца, когато пораснат? Да, има много хора, които биха заклеймили Франсоа и Гилен. Сигурен съм обаче, че Астрид Линдгрен не е сред тях. 

По същото време, по което семейство Дюверне-Тардиф кръстосваше морета и океани, моят любим местен отбор Канзас Сити Чийфс продължаваше да жъне неуспехи със забележително постоянство. Заедно с милионите многострадални фенове на отбора гледах мачовете им от начало до край всяка неделя с мазохистична упоритост. В продължение на десетилетия Вождовете намираха начин да губят, при това при такива невероятни обстоятелства, че мисълта за тегнещо над отбора проклятие се налагаше от само себе си. Чийфс имаха една-единствена ръждясала титла, спечелена по времето на администрацията на Никсън, когато „Бийтълс“ все още са били заедно, а у нас по БНТ се е състояла премиерата на „На всеки километър“. Дори легенди като Джо Монтана и Маркъс Алън не можеха да сложат край на печалната серия. Стигнеше ли до плейофите, отборът неизменно губеше година след година. Канзас Сити падаха повече от Неймар в наказателното. Виждал съм ги дори да правят невъзможното и след огромна преднина в самия край да изтръгват загуба от ноктите на победата.  

Никога няма да забравя една от тези безумни загуби – през януари 1996 година. На стадиона беше горе-долу толкова студено, колкото на северния полюс на планетата Уран. Вождовете бяха абсолютни фаворити, но следвайки покорно указанията на проклятието, наш играч на име Лин Елиът изпусна еквивалента не на една, не на две, а на три дузпи. 

Отборът, естествено, бе елиминиран с минимална разлика. Една омотана в шалче на отбора жена точно до мен ридаеше след мача. Понеже се тресеше, се опитаx да я успокоя, а тя ме прегърна, без да спира да плаче. Когато най-после ме пусна, забелязах, че веждите бяха уловили голямо количество снежинки и бяха напълно замръзнали. Носех този спомен със себе си с години. Това бе на практика лицето на града след всяка плейофна загуба – неподвижните висулки на безброй разочарования, надвиснали над две разплакани очи.  

Играчи, треньори и мениджъри идваха и си отиваха, но резултатът неизменно бе същият – до болка познато разочарование.  

През 2013 година отборът привлече нов стратег – добродушния 55-годишен Анди Рийд. Носеше му се славата на крайно нестандартен треньор с развинтено въображение. Не знаехме точно какво да очакваме. Щеше ли да промени нещо? Щеше ли да стане поредната жертва на проклятието, тегнещо над вождовете? 

Честно казано, не бяхме особено обнадеждени... особено след като един от първите му ходове бе да привлече в отбора един никому непознат френскоговорещ канадски младеж със странно име – Лоран Дюверне-Тардиф. Кой пък е този – питахме се всички. Нямаше никаква информация за него. Не беше играл в американски колеж. Не беше участвал в лагера за новобранци. Нямаше опит. Нямаше негови видеоматериали в мрежата. 

Сред феновете тук преобладаваше мнението, че треньорът ни има незабавна нужда от опитен психотерапевт. Бях толкова озадачен, че се зарових дълбоко в интернет в търсене на някаква информация за мистериозния канадец. И открих много интересни неща... за дядо му! Казвал се е Ги Тардиф и е бил, меко казано, уникална личност. Бях зашеметен от приключенията му! Интелектуалец, преподавател в Монреалския университет, магистър по криминология, автор на многобройни научни статии и съветник на Министерството по правосъдието. Синът му Франсоа, който по това време вече мечтаел да обикаля света с платноходка, твърди, че баща му бил и голям майстор дърводелец и електротехник. 

Впоследствие Ги бил избран за министър и в продължение на девет години водил три различни министерства. В един момент явно му писнало от политика и без да се колебае, я оставил зад гърба си. Купил нива в близост до Монреал, изкоренил засадената на нея царевица, самообучил се на селско стопанство и започнал да култивира лозя и ябълкови дървета. След няколко години виното и ябълковите му деликатеси се прочули из цял Квебек. 

Що се отнася до неговия внук обаче, не можах да намеря почти нищо. И все пак... бях впечатлен от това, че Лоран е студент в един от най-реномираните колежи в света – университета „Макгил“. Хм, казах си – не знам какъв играч е този човек, но със сигурност е много умен. Тази институция е дала на света многобройни нобелови лауреати, учени и политици, между които е и сегашният премиер Джъстин Трюдо. Следването в „Макгил“ е тежко, а приемните изпити са истински ад. За моя огромна изненада се оказа, че новото ни попълнение не следва какво да е в престижния университет, а медицина!

Гледайки назад, ми е трудно да повярвам, че сме се съмнявали в Лоран. Днес, шест години по-късно, той е обожаван не само тук, но и из цяла Америка както заради геройствата си на терена, така и заради тези извън него. Нямам съгражданин, който да не е запознат в най-малки детайли с неговата необичайна сага.

Лоран открил играта късно и започнал да тренира чак на петнайсет години, след като се върнал от второто си ветроходно пътешествие и установил, че е станал прекалено висок за хокеист. Внушителната му физика обаче се оказала идеална за американския футбол. В края на гимназиалното си образование вече бил двуметров исполин, с тяло, опаковано от раменете до стъпалата в масивни мускули. 

В университетския отбор поел функциите на десен гард – тежка и неблагодарна позиция. В повечето случаи десният гард остава незабелязан и работата му е на практика да бъде телохранител на звездата на отбора. Но Лоран подходил към позицията така, както подхождал към всичко – с маниакална всеотдайност. Тренирал до изнемога между лекциите и изпитите. Изучавал в най-малък детайл нюансите на играта. Искал да разбере всеки ъгъл на движение и всяка възможна ситуация. 

Лоран мечтаеше да играе в Националната футболна лига, но понеже никой не беше чувал за него, не му бе отправена покана за лагера за новобранци в Индианаполис. Треньорите нямаше как да го забележат. Мечтата му изглеждаше обречена. Но както вече знаем, фамилията Дюверне-Тардиф е с по-особен генетичен профил. Помните ли какво беше казал неговият баща ветроходец: „Човек може да има много мечти, но те не означават нищо, ако не се опиташ да ги постигнешя“. Така че Лоран взел под наем футболно игрище в Монреал и поканил треньорите от Лигата да го наблюдават в индивидуална тренировка. Един от тях му обърнал внимание…

Американският футбол е най-популярният спорт в Съединените щати, а професионалната футболна лига – НФЛ, е колосална индустриална машина. Играта е дълбоко вплетена в самата обществена тъкан на страната. Всяка неделя ожесточените двубои между трийсет и двата отбора в НФЛ се превръщат в абсолютен център на вниманието и повод за безкрайни анализи и коментари. Този спорт има особено влияние върху хората тук. Често съм се питал защо. Може би защото в самата си същност той е непотрепваща прожекция на американския манталитет, история и цайтгайст.

Придвижването напред, завладяването на територия са в основата на играта. Сантиметър по сантиметър, стръкче трева по стръкче трева – винаги напред. Всеки поглед назад е наказание. Pегресията е недопустима. Прогресът е религия. Алчността не е порок, а смисъл. Целта не е мрежа или кош – целта е съкровената недвижима собственост зад крайната линия. Това химерично парче земя, наречено „крайна зона“. Отборът трябва да нахлуе в него, да го превземе с цената на всичко – пот, кръв, контузии, хитрост и саморазправа. Физическото надмощие, скоростта и преодоляването на инстинкта за самосъхранение са култивирани в самия правилник на играта. 

Отборното начало и колективизмът са от огромно значение, но... индивидуализмът е издигнат в култ. Куотърбекът – единственият играч, който подава топката, е свръхгероят, диригентът, изпълнителният директор. Той е Стив Джобс, Ейбрахам Линкълн, Стивън Спилбърг, Боби Фишер и Джей Гетсби, събрани на едно място. Куотърбекът е дестилираният образ на дръзката, дори арогантна идеология, на която дължим прословутата американска мечта. 

Всички очаквахме, че новият ни треньор ще се опита да открие млад, единствен по рода си куотърбек – от тези, които се раждат веднъж на генерация, от тези, които не вярват в проклятия... Но Анди Рийд знаеше, че преди да намери и сложи подобен играч в джоба си, първо трябва да ушие самия джоб. 

В американският футбол думата „джоб“ има особено значение. Петима играчи носят отговорността да охраняват куотърбека – да го предпазят като римска фаланга от озверелите защитници, чиято единствена цел е да се доберат до него и да го превърнат в част от тревната площ. Макар че по цял мач не докосват топката, тези петима играчи са много, много важни. Най-добрите охранители успяват да създадат така наречения „джоб“ – малко пространство, в което куотърбекът разполага с няколко секунди, които са му необходими, за да подаде топката. 

Вярно е – Лоран Дюверне-Тардиф едва говореше английски, нямаше почти никакъв опит и никой не беше чувал за него.

Но треньорът на вождовете бе забелязал нещо в него. Дали е било физиката му? Характерът? Интелектът? Не е ясно, но повярвал, че ако иска да печели мачове и да предпази куотърбека си, ще му трябва точно това огромно канадско хлапе.

Против всички очаквания Анди Рийд незабавно предложи договор на Лоран и всички ние – съмняващите се – бързо разбрахме, че е взел правилното решение. За броени месеци канадецът се превърна в един от най-добрите десни гардове в Лигата и любимец на феновете. Бе педант и иноватор в подготовката си. Изучаваше интелектуалните аспекти на играта, анализираше безброй видеоматериали, подхождаше към съперниците си като гросмайстор – искаше да надникне в психиката им и да предвиди ходовете им. Бе прекарал години в медицинския факултет и тъй като разбираше функциите на човешкото тяло на академично ниво, извая всеки свой мускул според изискванията на позицията си. 

Да, Лоран бе необикновен спортист, но може би най-нестандартният му ход бе решението му да продължи да следва медицина! Усилие, което го подложи на безпрецедентно психическо и физическо изтощение. В продължение на четири години жонглираше с тренировки, лекции, лагери, изпити, мачове, болничен стаж и т.н., и т.н.  

Лоран Дюверне-Тардиф се дипломира като доктор по медицина със специалност „Хирургия“ в Монреал с пълно отличие на 29 май 2018 г. и на следващия ден бе на тренировка в „Канзас Сити“. 27-годишният канадец бе станал първият играч лекар в историята на американския футбол. И то не какъвто и да е играч, а един от най-важните в отбор, който под ръководството на Анди Рийд бе напът да разтопи завинаги висулките на толкова много разочарования. Перфекционизмът на Лоран в подготовката го бе превърнал в един от най-елитните гардове на Лигата и Канзас Сити го възнагради с договор за четиресет и пет милиона долара!

Треньорът бе изградил своя сигурен „джоб“ около уникалния канадски доктор и сега бе време да сложи нещо в него... Нещо много, много ценно. Анди Рийд следеше от години развитието на младеж на име Патрик Махоумс – куотърбек, който, за щастие на Канзас Сити, бе пренебрегнат от другите отбори в Лигата. Воден от безпогрешната си интуиция, стратегът грабна младия играч в момента, в който той завърши университетската си кариера. Вярно е – виждал съм и по-мъдри ходове – но всички те са свързани с имена като Веско Топалов и Гари Каспаров.

Знаете ли, през последните тридесет години съм имал привилегията да гледам неописуеми легенди да творят чудеса на терена. Хора като Джо Монтана, Том Брейди, Дан Марино и Пейтън Манинг. Но никога, НИКОГА не съм виждал явление, подобно на Патрик Махоумс! За две години това момче чудо обърна разбиранията за този спорт надолу с главата. Магьосничествата му често нарушаваха без виза и паспорт границата на невъзможното. Виждал съм го, преследван от двама защитници на „Денвър“, да прехвърля топката от дясната в лявата си ръка, преди да изпрати ювелирен пас в ръцете на невярващ съотборник. Виждал съм го да провре подаване като куршум между гора от тела и ръце. Виждал съм го да прави циркаджийски пасове, гледайки в една посока и подавайки в напълно друга. Виждал съм го, тичайки назад, да се обърне на скорост, да усуче тялото си като баварска солета и да изстреля перфектен четиресeтметров снаряд право в отворените длани на спринтиращ съотборник. Виждал съм го дори да мята топката с чудовищна сила над трибуните и извън стадиона по време на тренировка! 

Но най-силното оръжие на Махоумс се намираше между ушите му. Всяко отиграване в американския футбол продължава само няколко мига, но в тях е пакетирано огромно количество стратегия. Сложна система от заслони и пресечки води до отварянето и затварянето на малки пространства за частици от секундата. Топката някак си  трябва да премине през тях, преди те да са погълнати от защитата. Усилието, разбира се, е хармонично. Отборът действа като оркестър, но куотърбекът е неговият диригент. От него зависи дали ще се слуша музика или какофония. Всеки отбор има така наречената книга с отигравания, която се охранява в сейф и която играчите трябва да знаят наизуст. Книгата на Анди Рийд обаче е енциклопедия. Страниците са изпълнени с паяжина от нестандартни комбинации и единствено куотърбек с изключителен интелект е в състояние да открие пътя си из лабиринтното въображение на треньора. Благодарение на фотографската си памет, съобразителност и усет към импровизацията, Патрик се превърна в идеалния аватар на своя изобретателен треньор на игрището. 

Канзас Сити, разбира се, започна да печели... непрекъснато, а Патрик Махоумс бе провъзгласен за невиждана атракция. Наричаха го магьосник. Мачовете на отбора станаха един от най-желаните телевизионни продукти на Америка, а намирането на билети бе почти невъзможно. Идваха фенове от цялата страна. Всеки искаше да види на живо следващия шедьовър на младия виртуоз. В своя първи сезон Махоумс помете многобройни рекорди и още повече съперници. Лоран бе неизменно до него – един двуметров, 146-килограмов канадски доктор, пазещ младата звезда така, сякаш нейната охрана бе подробно описана в началото, средата и края на Хипократовата клетва. 

Нямаше сила на този свят, която да спре Махоумс, и по всичко изглеждаше, че проклятието, тегнещо над отбора, е напът да приключи. За нещастие, в края на мача срещу „Джаксънвил“ огромен защитник се стовари върху лявата подбедрица на Лоран. Болката го смъкна на земята и той не бе в състояние да се помръдне. Представяте ли си физиономията на лекаря на мача, когато е изтичал към контузения канадец: „Спокойно, докторе – според мен имам спираловидна фрактура на проксималната част на фибулата. Не изключвам да е над синдесмозата“. 

Без Дюверне-Тардиф отборът отново не успя да стигне до заветната титла, но се добра до полуфинала, където загуби в невероятен мач с продължение. И въпреки че феновете отново заговориха за тегнещото над Вождовете проклятие, бе ясно, че в лицето на Патрик Махоумс отборът най-после бе намерил чакания с десетилетия еднорог. Малко по-късно Канзас Сити възнагради своята млада звезда с най-скъпия договор в историята на световния спорт – половин милиард долара! 

Лоран се завърна възстановен през следващия сезон и под надеждното прикритие на неговата непробиваема охрана Патрик Махоумс съсипа конкуренцията и този път доведе отбора до големия финал – „Супербоул“. Колосалното събитие се състоя тази зима в Маями в първата неделя на февруари. Бяха изминали точно петдесет години от последното участие на Канзас Сити във финален мач. Половин век! Толкова отдавна, че дори бащата на Патрик Махоумс все още не е бил роден.  

Хората тук не можеха да повярват – градът беше погълнат от еуфория... и напрежение. Щяха ли да успеят многострадалните Вождове да направят последната крачка към върха? Щеше ли отново да прониже сърцата им древното проклятие? Какво ги очакваше на стадиона във Флорида – триумф или падение?  

Съперникът им беше великолепният отбор на Сан Франциско, който бе твърдо решен да добави шеста титла в богатата си история. „Супербоул“ е най-голямото спортно събитие в Америка. Един билет струва колкото лек автомобил, а ако искате да купите рекламно време в ефир, ще трябва да платите на Fox 5,6 милиона долара за трийсет секунди! Mачът се следи от стотици милиони зрители из цялата страна и отвъд. Може би се дължеше на напрежението или може би на липсата на опит на най-голямата сцена, но още от първия съдийски сигнал стана ясно, че нещо в отбора на Канзас Сити не е наред. Комбинациите им се проваляха. Играчите изпускаха топката.  

Грешките се трупаха и дори Патрик Махоумс не можеше да открие пролука в безупречната защита на „Сан Франциско“. На полувремето облечените в няколко висящи конеца Дженифър Лопес и Шакира подлудиха публиката с шоу, което бе на едно подухване на вятъра разстояние от тандемен стриптийз. Но на феновете тук не им беше до ретроеротика и над целия град тегнеше добре познатото фаталистично усещане за предстояща загуба.  

Седем минути преди края на мача „Сан Франциско“ водеше с двайсет на десет! Секундите изтичаха неумолимо и „Канзас Сити“ изглеждаха обречени. Отборът имаше отчайваща нужда от чудо. Кратко съдийско прекъсване даде възможност на Патрик Махоумс да се приближи до помощник-треньора Ерик Биениеми. Днес, благодарение на видеоархивите на Лигата, знаем точно как протече разговорът им.  

„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“ – попита го Патрик. Ерик изглеждаше объркан. В този инфарктен момент Махоумс искаше да пробва крайно дръзко отиграване, изобретено от треньора Анди Рийд. Беше го нарекъл Jet Chip Wasp, но играчите го бяха съкратили на Wasp (пр. оса). Отиграването включваше две фалшиви пресечки, чиято цел бе да отклонят вниманието на защитата от най-бързия играч в американския футбол – Тайрийк Хил, с прякор Гепарда. Той трябваше да се възползва от създалото се объркване, да спринтира с всички сили към средата на игрището, да промени рязко посоката си и да получи дълъг пас от Махоумс в близост до страничната линия. Но в това отиграване имаше един съществен проблем. Патрик неслучайно пита дали ще има време за „оса“. Обикновено „джобът“ се разпада за 2.5 секунди. Но за оса бяха необходими почти четири секунди, или, с други думи – цяла вечност. Ще издържат ли охранителите му? Ще му дадат ли няколко мига в повече? Ерик носеше слушалки, които му даваха директна връзка с главния треньор. „Той иска „оса“, промърмори помощникът в слушалките. Стратегът Рийд не се поколеба дори за миг – той вярваше безпрекословно в своя „джоб“ и най-вече в канадския лекар исполин. 

Решението бе взето и ето че всичко се крепеше върху един-единствен инфарктен момент. Екзорсизмът на половин век разочарования и разбити надежди зависеше от отговора на въпроса: „Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“ 

Ако надникнете в интернет, ще откриете безброй видеоматериали, анализи и забавени кадри на това, което се разигра в следващите няколко секунди. Но в нито един от тях не се обръща внимание на играча с френски акцент и номер 76, без когото отиграването би било невъзможно. Лоран Дюверне-Тардиф трябваше да предпази дясната, хвърляща ръка на своя куотърбек. Срещу себе си имаше чудовищния защитник на „Сан Франциско“ Арик Армстед. Трябваше да го задържи някак си, въпреки че шансовете не бяха на негова страна. Арик Армстед – едно от най-големите млекопитаещи в Северна Kалифорния, бе по-млад, по-висок, по-бърз и по-атлетичен от канадеца. Той се втурна като фурия, решена да прегази и него, и Махоумс. Но Лоран беше изучавал внимателно и силните, и слабите страни на съперника си. Знаеше под какъв ъгъл обича да атакува – беше наясно с кое течение пристига акулата. Докторът бе напълно подготвен и посрещна побеснелия играч в перфектен дефанзивен стоеж. Въпреки това силата на сблъсъка бе толкова голяма, че вдигна десния крак на Лоран високо във въздуха. Бях сигурен, че ще падне на земята, но останал на един крак, канадецът посегна към някакви тайнствени вътрешни залежи на волята и с неистово усилие успя да запази равновесие. За миг огромната ускорена тежест на две масивни туловища бе абсорбирана изцяло от хирургически възстановената му лява фибула. Тя някак си издържа. 

Беше изминала една секунда. 

Вбесен, че не е успял да преодолее съперника си, Армстед замахна с лявата си ръка и против всички правила удари Лоран с всичка сила малко над дясното ухо. Точно в този момент друг играч на „Сан Франциско“ бе изблъскан на скорост върху кръста на канадеца. Двата удара бяха в противоположни посоки и обикновен човек би трябвало да се счупи на две. Както вече знаем обаче, д-р Лоран Дюверне-Тардиф едва ли може да бъде наречен обикновен човек. Зад гърба му се намираха половин милиард долара, които зависеха изцяло от него. Залитайки напред, вместо да падне на земята, той успя отново да запази самообладание и равновесие и се гмурна под дясната мишница на противника си.  

Бяха изминали две секунди. 

Междувременно, за да си даде малко повече пространство за дългото подаване, Патрик Махоумс бе направил цели четиринайсет крачки назад. Очите му бяха отправени към заветната мишена – Тайрийк Хил Гепарда, който летеше с бясна скорост, но все още не се бе освободил от защитника си. За нещастие, лявата страна на „джоба“ се бе разпаднала под натиска на феноменалния играч на „Сан Франциско“ Дефорест Бъкнър. Преодолял охраната на „Канзас Сити“, той се носеше като снаряд право към куотърбека.

Бяха изминали три секунди. 

Паднал на едно коляно, Лоран зарови опорния си крак в тревата, обгърна тялото на съперника си и го изблъска назад. Армстед бе безпомощен. Благодарение на геройството на Лоран, дясната част на „джоба“ остана непокътната. И това бе от решаващо значение. Вождовете знаеха, че няма да могат да спрат Дефорест Бъкнър. Той щеше да се стовари върху Махоумс и да го смъкне с трясък на земята. Но ударът му щеше да дойде отляво. Охраняваната от канадеца дясна ръка на Патрик имаше една десета от секундата в повече. В момента на сблъсъка Махоумс замахна и се освободи от топката с мощно камшично движение.

Бяха изминали четири секунди.

Топката изсвистя във висока, почти нереална парабола. Помня добре как с два акробатични подскока сърцето ми се качи директно в гърлото, докато наблюдавах полета й. Нямаше съмнение, че в този момент и пулсът, и кръвното ми влезнаха в реанимационен диапазон. Имах безпогрешното усещане, че топката е увиснала неподвижна в хладния вечерен въздух. Повалени на земята, и Махоумс, и Лоран също гледаха с напрежение безкрайната й траектория. Някой беше изчислил, че Тайрийк Хил Гепарда е толкова бърз, че би могъл да спечели медал на сто метра на олимпийски игри. Не знам дали е вярно, но пасът на Махоумс прелетя петдесет и седем метра във въздуха, сякаш чертаейки голяма величествена дъга над игрището в Маями. И в края на тази дъга чакаха надеждните ръце на Гепарда. Пасът бе уловен. Осата бе ужилила отбора на „Сан Франциско“, и то по такъв начин, че те не можаха да се възстановят. Отиграването сякаш ги прекърши и обезвери. Обратът бе шокиращ!

В рамките на седем минути „Канзас Сити“ отбелязаха немислимите двайсет и една точки и спечелиха своя първи „Супербоул“ от петдесет години насам. Днес отиграванетo е част от митологията на този спорт. Моментът е документиран в най-малък детайл в безброй видеоматериали, които продължават да се разпространяват в мрежата. Ако дойдете тук, ще забележите, че много хора дори носят фланелки, на които е написано: „Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“.  

Според мен пети февруари бе най-студеният ден в Канзас Сити тази година. Температурата бе минус седем градуса, но това като че ли нямаше значение. Градът бе буквално обезумял и един милион души се стекоха към метрополиса, за да отпразнуват титлата заедно с отбора в епичен парад, който се виеше от центъра чак до гарата. Качих сина си на колата и след като преодоляхме безброй задръствания, успяхме да паркираме на около три километра от парада. Комбинация от връзки и лакти ни даде възможност да се доберем до първа линия на булевард „Гранд“. Бяхме на две крачки от бавно движещите се двуетажни автобуси кабриолети на отбора. Накачени на отворения втори етаж, играчите танцуваха, пееха, крещяха към феновете и се поливаха с бира и шампанско.  

След като мина първият автобус, неочаквано за всички ни забелязахме, че Лоран е слязъл от втория и крачи по улицата с още двама души, които не успях да разпозная. Сякаш интуитивно продължаваше да охранява Махоумс, който, ухилен до уши, вдишваше бира след бира върху автобуса зад него. Когато мина покрай нас, изкрещях с всичка сила в негова посока на кощунствен френски: „Хей, Лоран! Вив ле кебекуа!“ Той се обърна с огромна снежнобяла усмивка, сякаш нарисувана върху гарвановочерната му брада, и вдигна бирата си в моя посока: „Санте! Вив льо Кебек!“. 

Това бе единственият ми директен контакт с доктор Лоран Дюверне-Тардиф. Макар и мимолетна, тази среща ме стопли в студения февруарски ден, а днес, осем месеца по-късно, тя има особена стойност. Тогава той бе един от любимите ми спортисти на този свят, но днес той е нещо много, много повече – един от любимите ми хора на този свят.

Защо ли? Малко след като се прибра в Монреал, Лоран взе под наем малка платноходка с приятелката си Флорънс и заедно отплуваха на многоседмично пътешествие из Атлантическия океан. В желанието си да се освободят от стреса и напрежението се откъснаха от света и цивилизацията. Когато се прибраха, откриха един напълно променен свят. Пандемията бе затворила граници, изпразнила магазини, заключила зали, киносалони и стадиони. Градовете бяха асфалтирани пустини, хората живееха изолирани в домовете си. И когато богатите спортисти се оттеглиха в своите луксозни имения със собствени басейни, зали за фитнес и тенис кортове, Лоран направи точно обратното.  

Канадското министерство на здравеопазването бе в тежка ситуация и страдаше от недостиг на медицински персонал. Само седмици след като бе спечелил „Супербоул“, канадецът се включи като доброволeц в екипа на болнично учреждение, в което средната възраст на пациентите е близо осемдесет години. Днес знаем, че възрастните хора сa предпочитаната от вируса мишена и ако пандемията имаше фронтова линия, то тя беше именно тук. 

Лоран се хвърли право в окопите, работeйки неуморно с месеци редом до лекари, медицински сестри и санитари. Kогато се налагало, оставал и за втора и трета смяна. Тъй като вирусът се бе разпространил в учреждението, пациентите били подложени на смазваща изолация. Нямали възможност да видят близките и роднините си и често Лоран бил единственият им досег с друго човешко същество. „Научих толкова много – спомня си Лоран. – Научих колко важно e търпението. Научих, че човешкото докосване е от значение. Че е важно да гледаш хората в очите. Да ги слушаш, без да ги прекъсваш, и да се държиш с тях не само като доктор, а икато човек. Започнах да използвам телефона си, за да правим видеовръзка със семейството на всеки пациент... и толкова много от роднините избухваха в сълзи.“

Наскоро Лоран взе неочаквано решение, но ако присвием очи и се вгледаме още по-внимателно в неговия живот, ще разберем, че дълбоко в корените му е заровено разбирането, че за семейство Дюверне-Тардиф единственото очаквано нещо е неочакваното. Когато легендарният дядо на Лоран починал, баща му продал винарната, лозята и ябълковите градини. Бизнесът процъфтявал, но това нямало значение.  

Франсоа искал независимост... дори от успехите на родителите си! Искал да открие своя собствена пътека в живота. Заминал за Франция и се записал в школа за кулинарно изкуство. Когато се прибрал, отворили със съпругата си пекарна за хляб, сладкиши и кроасани. Нарекли я, как другояче – Le Pain dans les Voiles („Хляб в платната“). Малко по-късно пекарната спечели сребърен медал на престижно съревнование във Франция и днес семейният бизнес процъфтява. И като стана дума за платна, в продължение на шест години самообучилият се на корабостроене Франсоа конструира собствена яхта в двора си, използвайки дървени плоскости, епоксидна смола и два тона разтопен метал. Лодката целуна вълните и подгони вятъра през септември 2018-а. „Не знам дали си забелязал, но ние сме независими хора“, каза с усмивка Франсоа Тардиф в интервю с журналиста Бен Баскин. 

Независими хора... Собствена пътека... Мантрата на семейство Тардиф сякаш пулсира дълбоко в клетките на Лоран. 

На тринайсет години посадил босилек през пролетта в близост до дома си. През есента събрал реколтата, направил прекрасно песто, бутилирал го и го разпродал из местните ферми. На четиринайсет  купил на безценица сто току-що излюпени пилета, построил им кокошарник, отгледал ги и ги продал със значителна печалба. След първата си година в колежа му трябвали пари, за да отиде на ваканция в Европа с приятелката си Флорънс.  

Лоран светкавично се научил да прави великолепни плодови конфитюри и карамел. Успял да пласира стотици буркани и спечелил толкова пари, че ваканцията им в Европа продължила цял месец. По време на първия си сезон в „Канзас Сити“ се самонаучи на дърводелство и в свободното си време правеше мебели, включително изящно бюро от борова дървесина за Флорънс. Всяко лято се връща в Квебек и помага в пекарната на родителите си. 

Когато ходи на гости, носи топли франзели, хлебчета и лакомства, изпечени от самия него в пекарната. През февруари 2018-а бе нает от CBC и замина за Олимпийските игри в Южна Корея като спортен коментатор. Анализите му, които се намираха на кръстопътя между спорт и наука, бяха нестандартни и изключително успешни. Когато ходел на лагер със съотборниците си, ставал първи сутрин и правел палачинки за всички. След тренировките готвел телешки гозби, изпичал им зашеметяващ чийзкейк и накрая ги биел всички наред на тенис на маса.  

„Той е ренесансов човек – казва фитнес треньорът му Чарлз Петрон. – Понякога го питам: Господи, Лоран, има ли нещо, което НЕ МОЖЕШ да правиш?“.

Допуснаха ли грешка Франсоа и Гилен, когато изтеглиха децата си от училище, за да пътуват из Атлантическия океан цели две години? Не знам. Вие какво мислите? Днес децата им са комплексни, независими, образовани и обичани личности. Малката Марилу, която проходи на палубата, в момента е в канадския олимпийски отбор по академично гребане. Другата им дъщеря – Делфин, също е националка – по ски бягане. А Лоран? За него вече знаете всичко. Не казвам, че всяко дете трябва да напусне училище и да се скита сред океаните с години. Но има неща, които системата не може да създаде без участието на семейството. И ако сте родител, не забравяйте да поощрявате Пипилота Виктуалия Транспaранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче. Тя е там, в детето ви – непокорна, изобретателна, палава, силна и щастлива. И ако се грижите за нея, дори един ден хлапето ви да стане 2 метра и 146 килограма, тя никога няма да порасне и да му позволи да изостави мечтите си. 

2020-а бе неочаквана, тежка и странна година. Може би най-странната до този момент, поне в моя живот. Много от разбиранията, ценностите и приоритетите ни бяха променени и пренаредени. 

Честно казано, все още се опитваме да разберем точно какво се случи. Коронавирусът – едно късче рибонуклеинова киселина, успя да срине световната икономика, да изпразни магазините и да парализира обществения живот. Адекватна ли бе реакцията ни? Бяха ли действията ни пропорционални на ситуацията? Все още не сме научили всичко. Отговорите тепърва ще пристигат. Тази история все още продължава. Но това, което научихме със сигурност, е свързано с хората. Парадоксално, слагайки маски върху лицата ни, пандемията всъщност махна много маски и дръпна много завеси. Ако надникнем в историята, ще установим, че в лицето на всяка криза човечеството неизменно разпознава чертите на своето собствено лице. Видяхме и най-хубавото, и най-лошото в себе си. 

Осъзнахме колко опустошителна е липсата на контакт между хората. Изолирайки ни, КОВИД някак си ни сближи. Станахме свидетели както на прояви на добрина, хуманизъм и съпричастие, така и на паника, нетърпимост и омраза. Както по време на всяка криза, така и по време на тази много милионери по целия свят станаха милиардери, а милиардери станаха мултимилиардери. Политически институции и цели държави се възползваха от пандемията. Това се очакваше. Както се очакваше и това, че липсата на достоверна информация ще създаде празни пространства, които ще бъдат запълнени с фрапантни конспиративни теории. Като автор аз разбирам очарованието на конспиративните теории – в същността си те са пленителни истории с повествование, герои и сенчести злодеи, далеч по-интересни от баналната действителност.  

Но така ми се иска да оставим медицинския персонал извън тях. Имам приятели в болниците, които работеха дни и нощи в състояние на неописуемо напрежение и параноя; които се прибираха за няколко часа у дома с подути глезени и с лица, белязани от маските; които се грижеха за болните, без дори да се замислят за себе си; които се заразиха с вируса дълго преди да знаем какви ще са последствията от него. 

Познавам много лекари и медицински сестри – и тук, и в България. И всички те – до един, са сред най-добрите и благородни хора, с които ме е срещала съдбата. Никога няма да мога да се отблагодаря на лечителите в живота ми – тези, които бяха светлина в най-мрачните ми моменти. Които спасиха живота на майка ми, на дъщеря ми... дори моя собствен живот. Няма достатъчно пари и думи на този свят, с които да им се отплатя. Знам, има хора, които са изменили на завета на стария Хипократ. Но те не са истински лекари и аз вярвам, че са изключение, не правило.

Преди месец започна новият сезон в Националната футболна лига. Коментаторите наричат моите „Канзас Сити Чийфс“ шампиони, което е толкова хубаво и непознато усещане. Отборът ще се опита да спечели титлата и тази година. Но този път ще трябва да го направи без Лоран Дюверне-Тардиф. Той реши, че в този момент не може да си позволи да не бъде лечител. Че има по-важни неща на този свят от американския футбол. Че страната и пациентите му имат нужда от него по време на пандемията. Много от феновете тук бяха разочаровани. Не можеха да разберат как така напуска отбора в разцвета на силите си. Как е  възможно да се откаже от милиони долари и да отиде да работи в дом за възрастни сред виелиците на Квебек? 

Но Лоран, виждате ли, винаги е търсел своя собствена пътека – свой собствен смисъл. Ако имаше някой, който да не бе изненадан, това бе треньорът Анди Рийд. Оказа се, че неговата майка е била лекарка и е завършила медицина точно в университета „Макгил“. „Аз съм отгледан от лекар – заяви треньорът – и разбирам каква всеотдайност е нужна, за да бъдеш доктор. Ние сме благословени да имаме лекари в живота си. Те са дарители. Те са церители. Те искат да помогнат на хората. Лоран не желае слава. Той просто иска да лекува. Гордея се с него и го обичам.“

Започнах да разбирам защо именно нашият отбор даде шанс на канадеца...

Вождовете продължават да играят силно. Махоумс все още твори магиите си. И Гепарда все още тича като... гепард, разбира се. Но нещо определено липсва. И не само защото половин милиард долара изгубиха надеждния си охранител. Има празнина в самото сърце на отбора. Празнина с очертанията на Лоран Дюверне-Тардиф. 

2020-а все още не е изтекла. Остават й още няколко дихания и ние всички ги следим с нарастващо напрежение. След броени дни ще имаме избори, които обещават да бъдат сюрреалистичен цирк. Никога не съм вярвал, че ще видя тази страна толкова разделена и поляризирана. Напрежението е осезаемо. Дуелиращи се медии са обезобразили до неузнаваемост самата обективна действителност.  

Цялото ни ежедневие е министерство на пропагандата. Истината е лъжа – лъжата е истина, а някъде Джордж Оруел се превива от смях. Вместо да ни обедини, интернет ни вкара в ехокамери и създаде племенни общества, които радикализираха противоречията ни. В момент, в който трябва да разширим медийната си диета, ние получаваме безропотно новините си от социалните мрежи, чиито алгоритми се хранят с нашите пристрастия. В тази информационна екосистема фактите нямат значение и в годината на пандемията имунната система на истината е напълно компрометирана. Може би затова не само тук, но и по целия свят в изборите отсъства нещо много важно – избор.  

Аз нямам представа за кого гласува Лоран Дюверне-Тардиф и честно казано, не ме интересува. Това, което знам, е, че aз бих искал да гласувам за него. О, да – прави сте – хора като него отдавна са спрели да се занимават с политика. Не това имам предвид. Лоран е въплъщение на друг избор – най-важният. Не всеки може да играе в НФЛ или да стане доктор. 

Но абсолютно всеки човек може да се опита да бъде най-добрата версия на себе си. Така ми се иска някой ден всеки човек да посети гласоподавателния пункт вътре в себе си и да попълни бюлетина в полза на независимия, силен и търсещ човек. Да гласува за този, който дава повече, отколкото взема; който влага своите десет хиляди часа във всичко, с което се заеме; който предпочита да обича, вместо да мрази; който не чака помощ от никого, но е готов да се раздаде за другите; който всеки божи ден дава положителна проба... за добрина. 

Има такъв кандидат дълбоко във всеки човек и затова ми се иска да гласувате за Лоран Дюверне-Тардиф... Този, който носи вашето име. Ако той спечели изборите, ще спечели целият свят. 

Преди няколко месеца, докато Лоран давал дежурство в спешното отделение на монреалска болница, вътре нахълтали двамa полицаи. Водели със себе си престъпник в белезници. Единият от полицаите бил пострадал по време на ареста – на ръката му зеела огромна порезна рана, от която шуртяла кръв. Лоран веднага дезинфекцирал раната и започнал да я затваря с хирургически конци. Полицаят го погледнал внимателно и казал: „Чакай, чакай – ти да не си Лоран Дюверне-Тардиф?!“

„Ами да – промърморил смутено докторът, продължавайки да шие – аз съм.“

„Ехаaa, какъв късмет извадих! – възкликнал ухилен полицаят и посочил към шевовете – сега ще си нося твоя автограф до края на живота си.“

Вярвам, че скоро светът ще се отърси от пандемията. Сигурно ще има ваксина. Ще отминат и изборите. Ще преодолеем размириците и вътре, и извън себе си. Постепенно ще се върнем към здравия разум. Ще изтече и проклетата 2020-а. И когато си отиде, тази негодница без съмнение ще се опита да остави голяма, кървяща рана в сърцата ни. И не е ли някак хубаво и обнадеждаващо, че благодарение на Лоран Дюверне-Тардиф и неговия единствен по рода си автограф знаем точно как да я зашием…

Автор: Иво Иванов